От мене прати му...
Видя ли го някъде, Ветре, кажи ми?
Че погледът мой не достига до там.
Далече, далече отдавна замина
и нищичко вече за него не знам.
Къде ли се скита? Дали още помни
онези изгарящи, шеметни дни...
Последните думи: "Ще пиша напролет,
усмихвай се, мила, недей да тъжиш".
А тя вече тук е и всичко нашари
с ръка на художник и с чудни бои,
дърветата, храстите... Птичи фанфари
огласят простора и свежест струи.
Но него го няма... Разкошът картинен
невидим остава. Слепец съм сега.
Единствено в пътя все още се взирам,
по който завръща се пак любовта.
Щом срещнеш го някъде, Ветре, прати му
вест бяла, милувка и тази сълза.
В очите му – пареща – ти постави я,
тя нека за мен му разкаже сама.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Жанет Велкова Всички права запазени
