Отчуждение
Ще припалят усмивки край мен
и току се усмихна и аз,
ще ме жегнат със въглен червен,
сякаш тикат в лицето ми фас.
А светът си е същият свят,
в който вчера замръкнах щастлив,
на възторзи и ласки богат,
със вълнения пълен и жив.
Ще помахам на светло дърво,
ала то ще ме срещне със гръб.
Обеднял със едно сетиво,
ще поема по есенен път.
А денят си е същият ден,
но предателски чужд – и боде.
Утаяват се пориви в мен.
И е мой този свят, и не е.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Евстатиев Всички права запазени
