Моята жена
333
0
0
Сега е тихо, крача през гората,
а вятърът е хладен и суров.
Събирам топлина, дошла в душата,
наред с онази, истинска любов.
Смрачава се и виждам спомен в здрача,
при всеки късен и изгряващ ден.
И чувам как листата тихо плачат
откъсващи се, падащи над мен.
Не са сезони туй, не са години,
които си отиват без вина.
А два живота, двете половини
на блъскаща се в камъни вълна.
И ако някой някога ме пита
коя е твоята сбъдната мечта,
аз няма дълго, дълго да се питам,
ще кажа, моята жена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Бончо Бончев Всички права запазени
