Отнесе те, а толкоз го обичах...
Отнесе те, а толкоз го обичах...
и влюбена във него бях...
Така невинна и различна
се чувствах във водите, на брега...
А как сега да го прегърна,
как да го гледам с онзи блян,
когато тебе то обгърна,
без жал затвори те в капан?
Сега си сам, другари нямаш.
Не тропва твоята врата.
Ненужен никому, но вярващ,
във Бога с упование си взрян...
Очакваш чудото да стане,
да бъдеш същото момче,
другар да срещнеш, твойте рани
със обич да превърже, със копнеж...
И аз не идвам да те видя...
Единствена за тебе бях
утеха скъпа, светла диря...
по тебе страдах и линях...
В душата ми се късат струни,
щом видя новия ти лик...
Не си, приятелю, ти онзи,
когото в себе си спотайвах с вик...
Преобрази те таз стихия,
не се познаваш даже ти...
Морето... приказна магия,
но и коварна бездна, бди...
То вечно свойте жертви чака...
Едни завинаги отнася там,
където мъки, болки гаснат,
а други - тук оставя да скърбят...
Обичам те, море, все още...
Но винаги припламва в мен
онази болка, скрита нощем
дълбоко във съня, за туй дете...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Криси Всички права запазени
