Вървя надолу по пътя,

спускам се по инерция,

пропадам без дъно.

Очите ми са съкрушително празни,

Аз съм само лице, само обвивка,

не усещам пулса си вече,

във вените ми не тече живот.

Аз съм като мъртвец,

бродещ между живите.

Няма ли нечий ръце да ме вдигнат?

Да ме върнат към живота?

Уви, никой не забелязва,

никой не чува,

крещящата нужда у мене,

дето ми дъни ушите от виковете си-

нуждата от любов.

Кой ще погледне отвъд видимото?

Кой смее да ме гледа истинска?

Неподправена и несъвършена.