Вечер настана, а на небето луната като диамант засия,
морето пееше позната песен, вълните галеха нежно брега!
Там на пясъка все още топъл, като спомен за горещия ден,
седеше човек, в небето загледан, от звездите сякаш пленен!
Лицето му грееше ярко, в очите му тлееше сякаш искра,
косите му руси от злато изплети, ангел небесен, потънал в нощта!
Той тихо продума с глас магнетичен: - Спомням си първия ден!
Тогава създаде ги ярко да греят, над света все още студен!
Рай го нарече и да царуват остави човеците, ден подир ден!
И даде им всякакво право над всичко, освен над плода забранен!
Ала не бяха душите човешки достойни и чисти за тази земя!
От първия ден аз съзрях във очите им черният дим на греха! ...