Памет
Приседнах до брега на паметта
и страстно ослепи ме залеза.
Безброй звезди във мократа трева.
Понесох се сама над твойте бездни.
Едно момче рисуваше момиче...
С усърдие извайваше контурите добри.
А сенките в целувката се скриха
на луната и подплашените птици.
Единствен длани ми подаде мрака
и тръгнахме към яростната зима.
Дали ще се завърна... Няма!
Не всяка клетва вече е измама.
Целувам пламналите устни на земята,
принесли не един на жертвените клади.
Все тоя хляб и залък ще горчи...
Дано да ми простиш,
когато вече мен ме няма!
13.05.07г
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Василена Костова Всички права запазени
