Листата литват разпилени,

преливат в мен сълзи,

река далечна ромоли,

далечна, а близо е до мене.

Листа на дните пропилени,

сълзи дълбоки

на оттеглил се в планини пленник,

реката на живота край мене се лее,

аз наблюдавам отстрани

с безчувствен като камък лик,

защото съм паметник,

паметник леден и хладен,

неусетил ни болка, ни сладост,

за чувства нечувствани гладен,

муден, опустял наблюдател.

Тъжно се плъзга и плавно

реката далечна ромоляща,

реката на живота, за който съм жаден,

и с ромон ми спомня печален,

че бил съм човек, а сега съм от камък.