Парещи въпроси
Нарамва тя мотиката отрано,
с торба на гръб от парещи въпроси,
че чака я земята разорана
със отговора – хляба да не проси!
Тревичките й правят път да мине,
змийчетата гальовно се отместват...
Не ще посрами свойто честно име
и на децата си ще праща вести,
че нивата е хубава, че ражда
и семената никнат в надпревара,
че хлябът ù така ù се услажда
под сянката на крушата им стара.
Посреща слънцето... и го изпраща...
То вижда внуците ù отдалеко...
Забрадката лицето ù пребражда
и две сълзи изтичат от сърцето...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Шандуркова Всички права запазени
