Паркът

Вече есен е,
но дочувам от парка,
онзи смях, онези гласове,
вече есен е,
но още виждам в парка
онези деца издаващи
щастливи викове!
А как ми липсва вечер в парка,
вървим, смеем се - без мярка!
Лятото със топлия си дъх шепти:
"Не бойте се, деца!''
Гласът му из дърветата ехти!
Паркът, там със пейката позната,
седи сама, погълната от тишината!
Гледа красивия танц на листата,

но няма го онзи смях, онова лудешко въртене,

онези мечти, стигащи до небето почти!

Няма я хорската врява,
няма я онази пръскачка.
Едно дете седи и недоумява -
защо листата няма ги след младата метачка?!
Всеки върви във различни посоки -
сякаш никой не вижда самотния парк.
Всеки със своите бръчки дълбоки,
никой не вижда самотния парк!
Едно дете седи пред парка.
''Благодаря ти!' - прошепва със поглед тъжен -
дето ме дари със щастие толкова пъти!''
И тръгва, не по своя воля,
а е длъжен!