Пасакалия в до минор
Пак пръстенът човешки те венчава
за самотата в мъничката стая,
високите чела на върховете
със катинар пространството затварят.
И търсиш Истина между лъжите,
и искаш Жив от мъртви да направиш,
проклятия да сториш на Молитва
и от пресъхнал кладенец вода да вадиш!
Навярно облакът - от времето останка,
прогонва ненадейната посока.
Укрит в пръстта на неговата сянка,
дъждът ръми, попивайки дълбоко...
Къде е слънцето, което се е скрило
на завет зад гърба на ветровете?
Най-синьото със сиво е сменило
непостоянните бои на цветовете!
... А утрото във вечер се оглежда,
началото предчувства вече края,
предишното до бъдеще се свежда
и Адът е наследството на Рая...
Последното, което ще се сбъдне -
да станеш черен фон между звездите,
от днес нататък изгревът да бъде
надвисналият залез над очите!
https://www.youtube.com/watch?v=_W4PJUOeVYw
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Младен Мисана Всички права запазени
