/Ти помниш ли.../

Ти помниш ли братко,
замъка, нашите братя, нашите сестри -
там, дето живеехме, там от дето идем,
ти помниш ли?
Аз съм сестра ти, братко -
онази безмълвната, безименна сестра,
на която даде име, на която даде ти мечта.
Не ме помниш. Не помниш и света, забравил си
нашето Име, забравил си родната стреха.
Но аз спокойствие намирам, дори когато
името ти назова, онова име братко,  с което
не искаше дори да те спомена.

Не помниш ли домът ни?
Онзи дом, в който все се сновеше,
в който се чувстваше неискан,
който всяка нощ през сълзи кълнеше.
Аз знаех - до врата ти всяка вечер стоях,
и когато ставаше през нощта, събуден от
странен звук, ти ме заварваше легнала на пода,
заспала дълбок сън!?
На сутринта се събуждах от силна прегръдка,
в обятията ти беше добре,
гледайки спокойното ти спящо лице...

***
А мочурището помниш ли, Арлене?
Песните на Ерменея?
Имаше живот тогава, но питам те -
какво остана?
Спомени на прах в празна шепа.

Ти помниш ли Арлене, живота на Одисея,
войната на Троя, историята за красивата Елена?
За техните Богове, за техните воини,
знаели са за какво поне са умирали...
А ти, знаеш ли?

Помниш ли Арлене, тихия плач на
кървавата зора как се посреща
на двете слънца?
Ти помниш ли Арлене - не помниш.
Ни живота там, ни живота тука (на Земята),
какво пазиш в теб от тогава, Арлене?
Едни спомени стрити на прах,
и в сърцето пронизан юдейският кинжал.

***
Аз помня,  Арлене.
Искаше ми се и ти, но отдавна
няма значение за тебе -
душата и живота на сестра ти.
Помня те.
Ще си те спомням все така:
усмихнат, прегърнал в скута
безименната си сестра!