Песента на сърпа
Така се глас извива – надалеко,
далеко… тъй, над ширнали жита
и по овразите се спуска меко…
а сърпът плаче в мъжката ръка.
Момински ясен е… изпълнен с мъка
и със замах дели деня на две.
Хрипливо диша синор. Като хрътка.
Под нещо, дето и небе не е.
И той замаян слуша толкоз дълго,
че в дланите ръкойката тежи,
а споменът зениците изпълва
и сякаш пиле ястреб е… кръжи.
Пресрещна я след снощната седянка.
Очите му – бушуващ зверски ад.
Очите ѝ – янтар и лунна сянка –
заля го огън и усети глад…
… неистов, яростно дълбок… без дъно,
а тя ухаеше на дом и хляб.
И в този миг, захапал го за гърло,
си пожела да бе родил се сляп.
Защото… тя е свян и капка радост,
а той бе женен май за пресен гроб.
Прекръсти се, разбрал в момент на слабост,
че всяка скръб лекува се с любов.
Жени Иванова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Jasmin Всички права запазени
