Така се глас извива – надалеко,
далеко… тъй, над ширнали жита
и по овразите се спуска меко…
а сърпът плаче в мъжката ръка.
Момински ясен е… изпълнен с мъка
и със замах дели деня на две.
Хрипливо диша синор. Като хрътка.
Под нещо, дето и небе не е.
И той замаян слуша толкоз дълго,
че в дланите ръкойката тежи,
а споменът зениците изпълва
и сякаш пиле ястреб е… кръжи. ...