Песента на Времето
Времето,
възседнало
часовниковото махало,
в упоение
люлее се
напред-назад,
напред-назад...
И някъде
за някого
най-после
свършва
неговият
земен ад.
Времето,
невъзмутимо
яхнало
часовниковото махало,
като хала
препуска,
сякаш гони план:
насам-натам,
насам-натам...
И като че ли
няма край.
А има.
Някъде
зад някого
завинаги
захлопва се
вратата
на обичния му
земен рай.
И ето -
вече броди
във пространството
невидим,
безутешен,
сам.
Люлее се
безспир
махалото.
Люлее се
светът,
заслушан
в припева
на Времето:
тик-так,
тик-так...
Приеми
своя жребий,
човече -
няма как,
няма как,
няма как!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Костова Всички права запазени
