Писма
Отново падна мрак
във тази стая с цветя.
До мен лежащи трупове
на няколко писма.
Вдишвам мечти, издишам надежди,
мълча, вместо мен те крещят
отчаян е зовът, съдбата своя редят
непоели първия дъх, ала в черни одежди.
Колко по-красиви изглеждат чувствата ми на хартия...
Отново са раними, но мога тук да ги изтрия.
Обвива дъждът със стъклена хлад,
пронизва за миг пак гръмкия град.
Вдишва падение, издиша мъгла...
Безкрайна пантомима, крепяща света.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Габриела Петрова Всички права запазени
