Отново падна мрак
във тази стая с цветя.
До мен лежащи трупове
на няколко писма.
Вдишвам мечти, издишам надежди,
мълча, вместо мен те крещят
отчаян е зовът, съдбата своя редят
непоели първия дъх, ала в черни одежди.
Колко по-красиви изглеждат чувствата ми на хартия...
Отново са раними, но мога тук да ги изтрия.
Обвива дъждът със стъклена хлад,
пронизва за миг пак гръмкия град.
Вдишва падение, издиша мъгла...
Безкрайна пантомима, крепяща света.
© Габриела Петрова All rights reserved.
Много много много ми харесва това стихотворение!Искам да го чета отново и отново, въпреки че е тъжно... Толкова е краасиво и впечатляващо...!!!paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
