Отново падна мрак
във тази стая с цветя.
До мен лежащи трупове
на няколко писма.
Вдишвам мечти, издишам надежди,
мълча, вместо мен те крещят
отчаян е зовът, съдбата своя редят
непоели първия дъх, ала в черни одежди.
Колко по-красиви изглеждат чувствата ми на хартия...
Отново са раними, но мога тук да ги изтрия.
Обвива дъждът със стъклена хлад,
пронизва за миг пак гръмкия град.
Вдишва падение, издиша мъгла...
Безкрайна пантомима, крепяща света.
© Габриела Петрова All rights reserved.
Много много много ми харесва това стихотворение!Искам да го чета отново и отново, въпреки че е тъжно... Толкова е краасиво и впечатляващо...!!!imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
