Писмо в ръкава на усмирителната риза
ПИСМО В РЪКАВА НА УСМИРИТЕЛНАТА РИЗА
Бях сам. Бях на Четвърти километър –
без теб бях изолиран до живот.
Във риза усмирителна. С катетър.
С мухите на солената ми пот.
С три вливания нощем през иглата
сънувах те сред птици и цветя.
Единствено с губерката устата
не ми зашиха, за да не крещя.
И викаше ми: – Що се прайш на гламав! –
сестричката със секси очила.
И в спечения мой хипоталамус
забиваше слънчасали свредла.
Блажени – там, са лудите в Карвуна! –
в оная ширна добруджанска степ.
А аз не дишах. И не съществувах,
защото бе безсмислено без теб.
Но аз – нали момче съм страшно хитро,
каквото няма друго на света,
заспивах нощем като Адолф Хитлер
и – Сталин! – се събуждах заранта.
С ей тоя финт накрая ги преметнах –
накъсаха си дипломите в миг.
И в тяхната наука безпросветна
ме вписаха в графата „Най-велик!”
Развързаха ме. Докторът ме пусна.
Аз му платих с три вафли и цветя.
Фас залепил на долната си устна,
към теб – съветски полк на щурм! – летя.
Ако на твоя праг застане Сталин,
със хляб и сол срещни го на обяд –
защото, ако аз съм ненормален,
нормален ли е този смахнат свят?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
