Нима вечно трябва да търся себе си

измежду листите, изплескани с мастилото на скърби и радости?

Колко да се боря, за да не падна и да не бъда премазана

от злобната умора на хората,

забравили да се опитват?

Дали всеки път ще излитам от клетката?

Дали всеки път ще успявам

да надигам тежкия ботуш на съдбата,

натискащ сърцето ми в калта на недоверието?

Има ли дъно дъното

и дали ще го разбера някога,

когато забравя да обичам?

Дали един ден няма да се събудя в съня си

и да продължа да водя измислен живот?

Дали ще спра да се питам някога?

Дали ще засадят плодово дръвче върху мен?

Или ще се слея с пясъка?

Ще оставя ли зрънце от себе си на света.

или вятърът ще ме отвее към неназованите земи на безкрая?

Да те чакам ли още да ми кажеш да замълча

и да ме целунеш?