Нима вечно трябва да търся себе си
измежду листите, изплескани с мастилото на скърби и радости?
Колко да се боря, за да не падна и да не бъда премазана
от злобната умора на хората,
забравили да се опитват?
Дали всеки път ще излитам от клетката?
Дали всеки път ще успявам
да надигам тежкия ботуш на съдбата,
натискащ сърцето ми в калта на недоверието?
Има ли дъно дъното
и дали ще го разбера някога,
когато забравя да обичам? ...