Пиянство
Понякога осла̀нено съм цвете
и силно ме притегля земна гръд.
Но щом и плахо лъч в душата свети,
то зима взема въглен за по път,
водица жива – пукнато бърдуче
и вън врабчето рошаво се учи,
на пойна песен. Нека мирно спят,
залуталите в нощите кошмари
и лоши думи, те не са за мен,
дори слана, до смърт да ме попари,
цъфти в душата кукуряк зелен.
И въгленчето пламва пак, в огнище
и в лудо вино, капва златен стих,
от лошото не помня вече нищо,
забравих, да, но нищо не простих!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
П.П. Не съм богомолка. 
