Сълзи тя вече двайсет дена,

 тази остаряла плачеща бреза.

Ти късаш лист по лист от нея

и страда тихо нейната душа.

А помниш ли когато беше лято

на сянка как под клонките ù спря,

облегна се на бялото ù старо рамо

и само тя прегърна теб така.

Не помниш ли когато беше есен,

небето как над теб се развилня,

тогава ти се сгуши пак във нея

и само тя ти даде навес под дъжда.

А днес немила ти е - ти забрави

за тази остаряла плачеща бреза

и късаш лист по лист от нея,

а тебе тя ще те обича пак така...