По пълнолуние

                        Не ги пусках,

                        но те изпълзяха...

                        Моите вълци

                        започнаха бавно

                        от дупките да се измъкват.

                                Повикани,

                                притеглени,

                                помамени

                         от тази чужда гравитация,

                         събраха се на хищен пир.

                         И срещу кръглата и пълната

                          небесна прелъстителка 

                          те виеха протегнато

                          и дращеха със нокти

                          окото на нощта.

                          Безпомощното ми безсъние

                          разкъсваха с отровни зъби –

                                   наказващо,

                                   заслужено,

                                   изкупващо.