По „Толерантност” от Андромаха
„... Да бъдеш себе си е престъпление,
което никога не се изкупва.
Презират те за всяко откровение
и чуждият боклук на теб се струпва...
Да си добър към всички е прекрасно,
за слепите като богоявление...
за тези, дето виждат, пък е ясно,
че си е чисто лицемерие.
За мен свинете са свине
и няма да се правя на свиня!
Не ми е нужно тяхното благоволение.
Преди да ги изям, ще им се извиня."
Към шумен „Раковски” на свобода
театри пускат своите зрители.
– Какъв съм и дадох ли на света? –
с ръце в джобове вървя и се питам.
Алея от спомени отвежда
в странните житейски джунгли.
И пред теб се появява всичко –
дори игрите с Маугли.
Понякога любими стихове
отново препрочитам с наслада
и усещам, че такива редове
разгарят в сърцето клада.
А понякога нощем не спя
пред филма, как някой проглежда.
Щастливец! Той видя красота
и почувства що е надежда.
Не съм писател, художник, поет.
Наричайте ме единствено – Вили!
Лутам се в някакъв пустинен свят,
държейки неполитнало хвърчило.
Пред мен вериги прегръщат огради,
да ги разкъсвам не останаха сили.
Ориста ми дари странен късмет –
да не очаквам от Любовта милост.
Не отсъждам никога „Виновен!”,
вместо „Аз не мисля като теб.”
Казвам „По-добре да го обсъдим,
общото за двама е късмет!”
Среда от лъжи не е моята,
макар да твърдят, че живея сред грехове.
Не обвинявам за нищо аз хората
и все така търся моите светове.
Липсва в такъв свят лицемерие -
той дали е наивен и прост?
Няма там заковани предверия,
добре дошъл е всеки нов гост.
Там няма преструвки по сметка,
делата имат истински имена,
души не се блъскат в решетки –
детска утопия ли е такава страна?
И не искам да заспивам.
И не мога. Да трябва едва ли!
И на спокойствие пиша
сред светулките заспали...
Животът не е добър или лош,
а само подробно различен.
За минало и бъдеще не трябва рабош –
по-добре е да обичаме...
© Вили Тодоров Всички права запазени