Побягна есента по билото високо
Побягна есента по билото високо
и в своя бяг ограби всичките листа,
подплаши птиците, съюзи се с вятъра
и затръшна плътно моята врата.
Под стряхата ми две гнезда сиротни
като шепи на премръзнало дете,
очакват вятърът отново да се кротне
и слънце птиците пак да доведе.
Набъбна луната оттатък скалите,
с бяла мантия плътта си покри,
ще пирува тази нощ със звездите
с ледени пари, до първи петли.
В душата развилняха се халите,
отломват всеки спомен, всеки миг,
безпощадно разпиляни из дъбравите
пълзят в съня ми и надават вик...
Тази пъстра есен пак не ме подмина,
записа нещо тайно в моите коси,
в зениците надраска спомен за двамина
и се шмугна горда зад черните скали.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
