Отдавна ме обзе това желание,
за чудо, казано в стихотворение,
в което с цялото ми обожание
да обясня защо си вдъхновение.
И да не те римувам във куплети,
с безоблачна любов и бъдеще. 
Да ме прощават днешните поети, 
(но повечето само лъжете.) 
Разбира се, в една утопия 
отглеждат се безброй илюзии. 
Аз неведнъж в дълбокото 
спасявал съм лъжливи музи... 
И вместо да се храня с вяра, 
поглъщах чуждите надежди. 
Изписвах цяр - как се забравя, 
а спомените мен изцеждаха... 
Разбирам, че ще трябва време, 
да кресне моята възхѝта. 
Покой душата ми да вземе, 
и някак да те побера във стих. 
Но с моя преходен талант, 
дарен ми прѝживе от Бога, 
ще бъде тясно туй пространство, 
а мойте чувства са за ода. 
Така, че мъдростта набъбва 
и някой ден ще те възпея, 
как точно ти си ми се сбъднала, 
преди завинаги да онемея... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
07.02.2024