Под сенките на кукувото лято
Край сенките на кукувото лято,
след преспите на вълчовита зима –
изби и се намърда храсталакът
под вейките на стройната калина.
А тя усуква тъничка надежда,
че някой явор – тук случайно никнал –
ще нищи с нея от лъчите прежда
и даже може би ще я обикне.
Под пъстрата ù сенчица, обаче,
разхвърли семе нисък самораслек –
за явора какво ли всъщност значи
да мръдне малко – вляво или вдясно,
да гледа, уж върхари да протяга
почти до нейни вейчици зелени,
да кичи на надеждите ù прага,
а тя да тъне в бурен до колене.
Калина песента си бе изпяла,
а аз, докато газех в храсталака,
разбрах, че и смъртта не е раздяла,
особено през кукувото лято.
© Галена Воротинцева Всички права запазени
разбрах, докато газех в храсталака,
че може би смъртта не е раздяла,
ала животът - майката си трака