Полунощ в гората... (приказна поема)

 

Полунощ в гората...

(приказна поема за пораснали)

 

В една гора бях сам замръкнал –

живот от спомени помъкнал,

а бе до утрото далече

и там нощувах в не́я вечер...

 

И първо огън си напалих,

дървата щедро не пожалих,

а в него – в пламъците алени –

горяха спомени запалени...

 

Бе време и да осъзная,

че всичко огън е накрая.

И произлезли сме от О́гън,* 

а го приписваме на Бога!...

 

Във мисли, в спомени ули́сан

аз търсех във Живота – смисъл.

А бухал някъде забуха,

забутан в тишината глуха...

 

Като монах в усамотение –

и той за„смисъл“... Без съмнение...

...А пък Живота има  смисъл,

но всеки разно е орисан.

 

И всеки „своя смисъл“ дири

във битки или в манастири...

Но винаги е много труден

и този избор, тъй абсурден!...

 

А нямаш избор щом си вписал,

във „мотото на своя смисъл“,

че „висш инстинкт“ е Свободата,

но даром не – а чрез борбата...

 

За други – „смисълът“ потънал

е са́мо в чашите... На дъното...

И те в компании приятни

и дните си пилеят, златни...

 

И там, край огъня в гората

сам призовах на съд Съдбата,

да обясни тя, а́ко може –

страстта ми в чувствата тревожни...

 

Защо до днес се колебая –

кой път да хвана?... А не зная!...

Щом Първият е необятен,

но Вторият е по–приятен!...

 

Защо когато аз съм влюбен –

усещам се почти изгубен,

когато трябва да призная

и любовта си: най–накрая?!...

 

Безкрайно множество въпроси

изглежда паметта ми носи,

че на моменти ги изтъ́рва,

а всеки иска да е първи...

 

И мислите ми хаотични

се блъскат щури и различни,

без ред, без логика, нахално –

объркани сега тотално...

 

... Но там, край огъня в гората

тя не дойде сама, Съдбата,

а вятърът – със много тътен –

изпрати да ми кажел пътя!...

 

А той сам, милия, не знае

и цяла Вечност се мотае

и във посоки най–различни

върти инстинктите първични...

 

... А падаща звезда проблясна

и миг от Вечността угасна...**

– Аз вече знам, че от звездите –

достигат с́амо светлините... **

 

И с тях се връщаме във Времето,

когато са били родени те!...***

А в огъня с искри́ златисти –

изгарят спомени и мисли...

 

... А на гората Духове́те

се заиграват с ветрове́те

и шепнат тихо със листата

легенди страшни в тъмнината...

 

От тях косата ми настръхва

и хлад необясним ме лъхва,

а грабват ме неземни сили –

щом в мрака дрезгав глас се хили...

 

И всеки дрипав храст прилича

със странни образи различни

и с причудливи очертания –

на не от този свят създания...

 

... А в полунощ, потайно време,

защото вече ми се дреме –

постъквам огъня, да лумне

и върне образите чудни...

 

Понеже искам диалога

да продължа със тях... Да мога

загадките да възприема

в потайното среднощно време!...

 

И всички спомени предишни

(но без емоции излишни!...)

да мога трезво да осми́сля

във днес абсурдните им „и́стини“.

 

А знам: в живота с незачитане

е вече „второто прочитане“,

но всяко преживяно „Нещо“ –

не може да е са́мо грешно!!!...

 

В среднощ развалят се магиите,

за малко стихват и сихиите,

но продължават чудесата

край огъня и мен в гората.

 

Това направо означава:

че приказката продължава,

и пак отколешни любо́ви –

ще се представят като нови!...

 

Но всичко пак ще е по старо –

със страст, с любов и с изневяра

и ще докажат адекватни,

че няма „две реки еднакви“...

 

... И тъй във спора със Съдбата

във орбитата си Земята

се извъртя́ и вече съмна...

И птичи хор в гората гръмна...

 

Но птиците са гласовити

и в песните си упорити.

Те ранобудно ми напомнят –

да се загледам в хоризонта...

 

... А там небето изсветлява

и огънят сега изтлява...

Нов ден във утрото „възкръсна“ –

от спомените ме откъсна...

...................................................

Но в плен на тази нощ магична –  

бих върнал с тръпка носталгична:

–Безумния запой с възторзите,

със секса, с виното и с розите!...

 

16.05.2020.                                                       

*милиарди години преди Земята да стане годна

за живот е била огнено „кълбо“. И сега под

каменната повърхност, където живеем, има ядро от

огнена магма и без нея Животът е невъзможен.

**много от звездите, които виждаме на нощното

небе отдавна са „мъртви“ и само излъчената от тях

светлина милиарди години пътува през вселената и

я виждаме.

***когато наблюдаваме звездите, фактически се

„връщаме“ милиарди години назад във времето,

когато са се създали.