Полъхът преди апокалипсис...
Понякога съм изморен до смърт.
Дори я търся сякаш, като изход.
За миг ако душата ми без плът,
лиши виталната за мен, безмисленост -
тогава бих поискал за последно -
със цялата ефирност на грамажът си,
до твоята душа да се излегне.
И двете да се слеят в своя празник.
Нима ще заприлича на тържественост,
щом няма със ръце да те докосвам?
И устните ми жадни за блаженост,
така ще замълчат, неомагьосани?..
Защо да съм ти спомен за несбъдване,
поискала веднъж да си обичана?
От здрач, в прегръдките ми да осъмваш,
а всъщност да отеква само вричане.
Не знам какъв ще бъде катаклизъм.
От мъчните сълзи на твоята липса.
Смъртта ми - висша форма егоизъм,
ще бъде полъхът преди апокалипсис...
Стихопат.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
