Понякога ти идва да крещиш, понякога се молиш да умреш. Мисълта за начина, по който се убиваш, някак си не иска да се махне... и никога няма да се махне... До момента, в който не бъдеш себе си, до момента, в който не изкрещиш: „Спомените пак се връщат, не искам да си спомням миналото, защото знам какво е и не искам да е мое, защото всеки път, когато отварям вратата, се опитвам да се успокоя и убедя, че зад нея не ме очаква моя край...” Не знаеш на кого да се довериш, но това е нормално, когато всички са толкова далеч от теб... Опитваш се да раздереш гърдите си, да изтръгнеш всичките си чувства и да ги захвърлиш настрана...
защото всичко, което се опитваш да направиш за другите винаги е грешно, защото всеки дъх, който поемаш, за другите е загуба на време... Времето пожела да се превърна в миг, а аз реших, че ще живея...