Понякога изгасям хоризонта...
* * *
… с последните лъчи
на отмаляло Слънце
и мигове редя в нозете боси
да чакат в утрото да се завърнеш
… разплитам бавно оредели мисли
в клавишите на сцена без завеси
(припяваха ми често че съм истинска...)
а аз от ден на ден погубвам себе си…
и сричам по паважа плахи сенки
поспрели по ръба на обич синя
и непотърсена възкръсвам по ръцете ти –
премръзнала в съня на бяла зима…
безмълвно нощем кича си постели
по пейки избледнели от тревоги
и в облаци редя те… в изгреви
закърпили в сърцето ми посоки...
...
понякога в откраднати следобеди
рисувам ти пъртина по стъклата
и всеки дъх е порив към доверие
избрулило по устните мечтата…
че някога все пак
ще се намерим…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
