Понякога изгасям хоризонта...
* * *
… с последните лъчи
на отмаляло Слънце
и мигове редя в нозете боси
да чакат в утрото да се завърнеш
… разплитам бавно оредели мисли
в клавишите на сцена без завеси
(припяваха ми често че съм истинска...)
а аз от ден на ден погубвам себе си…
и сричам по паважа плахи сенки
поспрели по ръба на обич синя
и непотърсена възкръсвам по ръцете ти –
премръзнала в съня на бяла зима…
безмълвно нощем кича си постели
по пейки избледнели от тревоги
и в облаци редя те… в изгреви
закърпили в сърцето ми посоки...
...
понякога в откраднати следобеди
рисувам ти пъртина по стъклата
и всеки дъх е порив към доверие
избрулило по устните мечтата…
че някога все пак
ще се намерим…
