Пощальонката Лиза
Тя знае адресите, на скоро починали,
на скоро възкръснали къщи.
И пуска годините, в кутии изстинали,
в кутии, в сърцата им също.
Тя бърза с походка, присъща на времето,
присъща на чуждите хора.
Нарамила чанта, куцука тя шеметно
куцука през свойта умора.
Тя топли ръката си в писмо неизпратено,
в писмото на някоя Лиза.
На снимката грее девойче през лятото,
с поличка и беличка риза.
И само понякога, тя спира до някого,
тя спира посърнала цяла.
Тогава си спомня и плаче за лятото,
и плаче косата ѝ бяла.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Илиева Всички права запазени
