Угасва пламъкът в очите,

неизлечима диагноза: самота.

Чаках твърде дълго да ме видиш,

сега си тръгвам, идва есента.

Не те виня, не ти се сърдя. Не.

Прехапвам устни и болката преглъщам

Наивна бях като дете,

мечтите  си прозрачно-сини връщам ти.

И сега по-лека съм.

Напред пристъпвам плахо, боса.

Последни крачки и последно сбогом.

Не очаквам да се трогнеш,

тишината бяла стига ми.

Усмивката ми няма да запомниш,

нито очите сини и очакващи.

Последна стъпка към безкрая:

разперени ръце като крила

и вятър тих напред към края

- летя, летя, летя...