Тя беше загубила вяра в живота,
от грип покосена, зовеше смъртта.
Броеше от там, прикована в леглото,
листата на старата буйна лоза.
Те падаха, плачеха, тихо скърбяха
и ставаха пленници на вечността,
а клони самотни със болка сълзяха,
проклинаха, стенейки, зимата зла.
„Когато последният лист се отрони,
във нищото с него аз ще полетя!
За мене ще плачат и сълзи ще ронят,
защото завинаги, знам, ще заспя!” ...