Едната капка дъжд ме преломи.

Разлях се и водата ме погълна.

Сега вали. Не спира да вали

и само със дъжда се чувствам пълна.

А бяха сламки тънките лъчи,

с които ласкави ръце ме мамеха.

Повтарях си, че все ще преболи

и този въздух, дето в мен го няма.

Растяха вместо корени криле

и избуя водата да ме кръсти.

Два лотоса с прозрачни цветове

поникнаха приживе между пръстите ми.

Разнасяше се някаква мълва,

че трябва с Ной да изковем ковчези.

А имаше всевишна свобода

за който иска да излезе.

Вали във мен четирдесет лета

и сигурно брегът е невъзможен,

че аз не станах русло на река,

нито прокрустовото ложе.