Позната
Жената, която мирише на бъчва –
ме спря и подаде ръка за стотинка.
Животът, когато съдбата ти връчва,
не пита дали за Димитър, за Гинка.
Ела на ръба – да извием хорото! –
да пеем до болка за дните горчиви!
Да пием, защото го няма доброто!
Но крием в душите сълзите лютиви?
Мълчите сега и лъжи изпълзяват!
Крещи тишината, опарена тежко...
Таите вина? На какво се надявам?!
Прощавам дори и чутовната грешка.
Сега ще мълча! Ще скърбя и ще пея!
„Боли да летя!“ – завеща ми жената.
Пристигна нощта, разцелува се с нея.
Тогава прозрях: тя е моя... Позната...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
