27.04.2011 г., 18:38

Прахът от хербария

737 0 0

Някак неусетно отмина твойта любов.

Подреди ме в хербария на женските образи

и се втурна в джунглата на лов

за нова тръпка, подклаждаща огъня.

Погълна те пламъкът и след сто луни

вулканът изхвърли те - стенещ,

не знаеш какво те боли,

не знаеш дали още живееш.

Късче по късче събираш деня,

но бяга последното утре.

Малко парче от една самота се отчупи

и надеждата блесна!

Може би там, във вчерашния ден,

една жена кълбото разплита?

- Ах, лабиринтът е труден за мен,

но защо да не опитам?

Нишка по нишка съдбата плетеш,

нишка след нишка разплиташ.

Вчера отмина, но в днешния ден

утрето остана навито.

Навързваш възлите на скъсания миг,

изплиташ зейнали рани,

с една сълза пристъпяш нечут

и избърсваш праха от хербария.

Какво е останало? Няколко крила

ти напомнят за нещо отминало,

а ти имаш нужда от топла женска ръка

и две очи – да останат завинаги!

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Слава Костадинова Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Любовта си отива в неделя. По здрач.

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Реквием за една буря

imperfect

Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...

Разплитане на тишините

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Мъжко хоро

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Апостоле!

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...