Прашинка съм в нозете на луната
Прашинка съм в нозете на луната,
изплувала над сребърния връх,
докосвам с челото си земята,
и устните целуват пухкав мъх.
И бездиханна, няма, непозната
заключвам във сърцето си скръбта,
събирам клетките си на душата
разпръснати сред нощтната тъма.
Горя-прегарям. Аз ли съм жената,
над долината прелитала със смях?
Изгубена - намерена от вятър,
изпълнена отново със страст!
Припламва пламъче лъчисто.
Да ме роди! Защо ми е смъртта?
Изсъхват сълзите във очите
и преоткривам отново света!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
