Самотен в тежък ден дъждовен,
вали и плаче - тя е спомен.
Картина мрачна,тъжна гледка,
отлитна тя от свойта клетка.
Сърцето му на камък заприлича,
едва ли друга ще обича.
Сравнявал красотата и със роза,
сега чете и плаче върху свойта проза.
© Васил Филипов Всички права запазени