Пречупени крила
ПРЕЧУПЕНИ КРИЛА
Разхождам се загледан във морето,
а то гъмжило е от цветове.
Далече нейде слива се с небето,
забравило за свойте брегове.
Внезапно чувам “Индианско лято”
и спирам да послушам Жо Дасен.
А чувството ми... сякаш е разлято
отново върху есенен десен.
И времето, което всичко помни,
успя да върне образ избелял.
Като парченца от строшени стомни
се беше този спомен разпилял.
Започвам късчетата да събирам,
едно към друго нежно ги лепя.
И ето, вече чувствам и разбирам,
че образът наново оживя.
И споменът ми за едно момиче
с разрошени от вятъра коси,
красиво като първото кокиче,
отново мислите ми прекоси.
Аз тръгвам пак в посоката, която...
тогава бързо ни отведе там,
където… наш'то - “Циганското лято”,
разбуни чувства, трепети и плам.
Отново съм при заливчето скрито,
в което бяхме само аз и тя.
Но миналото e... почти изтрито –
отдавна с младостта ми отлетя.
Аз слушам както някога вълните,
поглеждам със очакване встрани.
Една камбанка нейде във гърдите
издайнически почва да звъни.
И капките, големи и студени,
прорязват бързо тъжното лице.
Защо ли днес са толкова солени?
Защо треперят моите ръце?
А чайките кръжат със вик сподавен
и кацат на отсрещната скала.
Оттам ми маха споменът забравен,
но вече... със пречупени крила.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Запрянов Всички права запазени
