Пречупени крила
ПРЕЧУПЕНИ КРИЛА
Разхождам се загледан във морето,
а то гъмжило е от цветове.
Далече нейде слива се с небето,
забравило за свойте брегове.
Внезапно чувам “Индианско лято”
и спирам да послушам Жо Дасен.
А чувството ми... сякаш е разлято
отново върху есенен десен.
И времето, което всичко помни,
успя да върне образ избелял.
Като парченца от строшени стомни
се беше този спомен разпилял.
Започвам късчетата да събирам,
едно към друго нежно ги лепя.
И ето, вече чувствам и разбирам,
че образът наново оживя.
И споменът ми за едно момиче
с разрошени от вятъра коси,
красиво като първото кокиче,
отново мислите ми прекоси.
Аз тръгвам пак в посоката, която...
тогава бързо ни отведе там,
където… наш'то - “Циганското лято”,
разбуни чувства, трепети и плам.
Отново съм при заливчето скрито,
в което бяхме само аз и тя.
Но миналото e... почти изтрито –
отдавна с младостта ми отлетя.
Аз слушам както някога вълните,
поглеждам със очакване встрани.
Една камбанка нейде във гърдите
издайнически почва да звъни.
И капките, големи и студени,
прорязват бързо тъжното лице.
Защо ли днес са толкова солени?
Защо треперят моите ръце?
А чайките кръжат със вик сподавен
и кацат на отсрещната скала.
Оттам ми маха споменът забравен,
но вече... със пречупени крила.
© Христо Запрянов All rights reserved.
