Ти – с твоите различни имена
в различните сезони на годината,
защо ми носиш винаги печал,
най-много между пролетта и зимата?
Защо, когато слънцето трепти
и палаво се спуска от балконите,
край мен замират птичите ята?
И няма вече песен между клоните.
Нима са глухи всички Небеса
откакто се събуди гилотината?
И Месецът започна да сече
главите на лалетата в градината?
Аз мога със години да мълча,
а после мога дълго да разказвам,
додето с думи всичко залича…
И почна себе си самичък да наказвам.
Тогава знам, че дъжд ще завали
и всяко коренче край мене ще удави,
макар че болката във мен ще отболи,
едва когато всичко се забрави…
Денят ми ще пристига недоспал.
И пак ще ме изпълва със досада,
преди да свърши тоя карнавал.
И почне да възкръсва Листопада.