Предколедно
Меланхолично ми започна този ден,
сивеещо и някак прозаично.
Избяга коледният дух от мен.
„Отивам си – ми каза – нищо лично,
но ти не вярваш вече в чудеса.
За теб отдавна друго има смисъл.
Опитвах всеки път да те спася,
но ти блокираш всяка моя мисъл.
Не чувам вече звънкия ти смях.
Умората и грижите те смазват.
Приятелите ти - страниш от тях,
а те човешката си обич ти доказват
и пак те търсят, всеки ден звънят.
Дори не знаеш, колко си богата.
Но аз не съм приятел, затова
ще си отида днес, а ти когато
сама поискаш да се промениш,
отново се превърнеш във мечтател,
и ако искаш да се извиниш
използвай жокер „Обади се на приятел!”
Така ми каза и се изпари.
Да си върви – на кой ли пък му дреме?
Щом джобът ми е пълен със пари,
притрябвал ми е – тръгна си навреме.
Сама ще се оправя – без мечти,
без дух, приятели и без любов.
Ала, защо сърцето ми се сви,
прескочи удар–два във ритъм нов?
А прозаичното ме хвана за врата
и бавничко започна да натиска…
Предадох се и махнах със ръка,
поне да свърши бързо всичко.
Но някой на вратата позвъни
и прозаичното отпусна свойта хватка…
Отворих, а пред мене беше ти,
с бутилка вино и със цвете – колко сладко!
А там, на рамото ти коледният дух
ми махаше с усмивка закачлива:
„Че искаш да се промениш дочух -
използвах жокера „Бъди щастлива”
Усмихвай се, мечтай, бъди дете
и моля те, недей да позволяваш
да си отида някога от теб…”
Не бих те пуснала, дори да се надяваш…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Керанка Иванова Всички права запазени
