Предколедно
Меланхолично ми започна този ден,
сивеещо и някак прозаично.
Избяга коледният дух от мен.
„Отивам си – ми каза – нищо лично,
но ти не вярваш вече в чудеса.
За теб отдавна друго има смисъл.
Опитвах всеки път да те спася,
но ти блокираш всяка моя мисъл.
Не чувам вече звънкия ти смях.
Умората и грижите те смазват.
Приятелите ти - страниш от тях,
а те човешката си обич ти доказват
и пак те търсят, всеки ден звънят.
Дори не знаеш, колко си богата.
Но аз не съм приятел, затова
ще си отида днес, а ти когато
сама поискаш да се промениш,
отново се превърнеш във мечтател,
и ако искаш да се извиниш
използвай жокер „Обади се на приятел!”
Така ми каза и се изпари.
Да си върви – на кой ли пък му дреме?
Щом джобът ми е пълен със пари,
притрябвал ми е – тръгна си навреме.
Сама ще се оправя – без мечти,
без дух, приятели и без любов.
Ала, защо сърцето ми се сви,
прескочи удар–два във ритъм нов?
А прозаичното ме хвана за врата
и бавничко започна да натиска…
Предадох се и махнах със ръка,
поне да свърши бързо всичко.
Но някой на вратата позвъни
и прозаичното отпусна свойта хватка…
Отворих, а пред мене беше ти,
с бутилка вино и със цвете – колко сладко!
А там, на рамото ти коледният дух
ми махаше с усмивка закачлива:
„Че искаш да се промениш дочух -
използвах жокера „Бъди щастлива”
Усмихвай се, мечтай, бъди дете
и моля те, недей да позволяваш
да си отида някога от теб…”
Не бих те пуснала, дори да се надяваш…
© Керанка Иванова All rights reserved.
