Тогава внезапно животът умира,

когато усилен порой завали ...

В капана на времето стене в неспира,

а мракът обхваща сърца и души.

През малък прозорец, обвит в мъгла

подава се тя, с поглед унесен

и плахо протяга ръка към света,

приветстващ студената есен.

В сърцето и - лед, в очите - тъга.

За миг, който сякаш е вечен

протяга тя плахо ръка към света - 

тъй чужд, непознат и далечен.

Но кой ще я хване в чуждия свят,

където цари пустота?

Ще срещне ли някой душевно богат,

лекуващ кървяща душа?

Надежда роди се след страшен порой

през тъмната, тягостна есен.

Ветрецът, подухвайки леко, в покой

запя сякаш радостна песен.