Останала сама във мрака,

преродих се аз във тишината.

Гореше в мен едно желание –

едничка тръпка на окаяно съзнание.

Бленувах да иззема, да изчистя и умия

страданието на всичките ония,

що морните нозе привечер тътрят

и безсилно тайничко се кръстят.

Че сметките не чакат,

а децата вкъщи гладно плачат.

Ах, как мечтаех да изтрия

сълзите на всичките ония,

които с мъка се разделят

с последните пари, зарад болната си челяд

и с тревога във очите

слушат свирепото хриптене на гърдите.

Отчаяно жадувах да премахна

страха на всички тия;

да покажа, че страната може и да е прекрасна,

а животът – не чак такава помия.

И желанието ми се изпълни.

Болка тялото обхвана,

а несигурността – душата няма.

И изправено сред тишината,

удавено всред самотата,

съзнанието поиска свобода,

жадуваше да следва своята мечта.

Едва разперило криле,

когато глътка въздух то пое,

реалността със удар строг се появи.

Свободната мечта на две се разцепи.

Потрепера моето съзнание –

та аз се бях превърнала в някакво създание!

Не бях човек, не бях и звяр.

Бях просто някаква си твар.

Реалността си поигра.

Отново тя ме обруга.

И паднала, във мрака свита,

стенех гола и открита.

Изтощена.

Наранена.

Обругана.

Проиграна.

И разбрах във мрака,

осъзнах във тишината,

че държавата не е прекрасна,

а животът е килия тясна.