Аз тихо плача,

потънала във собствената си прегръдка.

Придържам жадно раната дълбока,

а ти дори не чуваш мойте  вопли,

вглъбени нежно в тишината…

Отровни думи ме нападат,

изречени през телефонната слушалка,

а аз усещам - сили нямам -

лъжата да убия с нежна болка.

Сълзите ми не овлажняват вече

твоето сърце-стомана.

Молбите ми не те разпалват.

Душата ми - пак проси твоята покана.

И бавно крача към ръба

на твоята любов безумна,

но тъй си и оставам:

пресушена стомна!