От локвички разплискват се въпроси,

по тъжните трапчинки на деня.

Изправени нозе пред пропаст боси,

одрани в непристъпната земя.

Изминавали неизброими разстояния

в разсънения поглед на съня.

Познали най-неземните мечтания,

през скален процеп в ласка на деня.

Звукът им ми напомня обещание,

със нас си Ти, до края на света.

Макар страхът чертаещ разстояние,

ще тичам с всичка сила  към небесния Баща.

В обятията Ти съм само защитена

от гневно разбунтувалата се река.

Която няма власт над мен, дори ранена

в ръцете на Живота скачам, за да изрека:

Очаквам Те да ме събудиш обновена

в присъствието Ти, със песента на радостта.

Очаквам в миг да бъда съвършено изцерена

от робското страдание на болестта.

От локвички  оглеждат се въпроси

по меките трапчинки на деня.

Изправени нозе пред пропаст боси,

пристъпват в обещаната земя.