При "Ванкин"

Пусти улици и прах. Картина градска.

Блок, погълнал три села, градинката обрасла

С бурени и храсти, тръни, треволяк…

Да споделим премеждията…на крак,

Събираме се, общо взето, всеки ден,

Пред блока, пред един гараж, на тоя бар зелен.

Програмата започва рано. Отваря Шефът.

Строява се опашка за сладки и кафета.

Доволен е, усмихнат, пуска смешки,

Обръснат прясно, парфюмиран, в изгладените дрешки

Се вихри зад тезгяха, стъпва тежко, а в мислите реди:

„Да идва вече майка, че много ми се спи…”

Така де, след два-три часа мъка,

Сменяват го най-сетне. И на разлъка

Инструкции раздава и размахва пръст,

И нервно, с телефона, кръжи околовръст,

Високопарни разговори води, сбърчил вежди,

Почти като директор на „Кореком” изглежда…

И качва се в покоите. Настъпва мир.

Близалки, дъвки, вафлички безспир,

Безалкохолни разни, кроасани пресни

И други вкусотии най-чудесни,

И бири леят се на бара вън,

Докато Той Велики пази своя сън.

И тъй до вечерта. Пристига Шефът.

Подпухнал, недоспал, сърдит…не му е кеф.

Подредбата му крива, хладилниците – празни,

Пък хората на бара се смеят безобразно,

И вдигат шум, прегръщат се безгрижно,

А той пък е сърдит. На кой ли? Или на всичко? Тъжно.

Тракат каси. Чадърите се свалят със замах,

Последните поръчки са вече смъртен грях,

А ние, познавайки до болка тая схема,

Намерили сме точно решение на проблема.

Ухилени, доволни, на пейката пред тоя блок

Го дразним под балкона. Наздравееее! Утре пак!